д-р Екатерина Цекова
Директор на НПТМ

 

Само преди месеци – в началото на 2020 година – Националният политехнически музей, както и повечето музеи в страната – отчитахме поредната отминала успешна година, хвалихме се с увеличените посещения и приходи, с многото нови програми, изложби, инициативи, с иновациите и наградите, с привлечените дарения и постъпилите нови и уникални движими културни ценности в нашите фондохранилища. Правехме планове и разработвахме последващите графици, когато съвсем неочаквано – институциите ни се оказаха затворени. Затворени за публика и всъщност – затворени като цяло, защото когато няма публика – музеите се превръщат в административни звена, чиято дейност остава извън полезрението на обществеността.

 

Връхлетя ни така нареченият „корона вирус“. Не, че има значение какъв точно е болестотворният агент  - вирус, бацил, бактерия или нещо друго. Оказахме се в сложна и непозната ситуация, изненадани и неподготвени за такъв сценарий. Точно както и цялото общество. Пандемията ескалира и обстоятелствата както в личен, така и в обществен план сe променят всеки ден. Появиха се рестриктивни мерки, задължителна социална изолация, страх и дори паника. Мисли се само за здраве и за оцеляване, за осигуряване на продоволствията, за дезинфекция и най-малко за култура. Всички културни институции, сякаш с магическа пръчка изчезнаха от обществения интерес. Денонощно се говори за болестта, за мерките, за мненията на учените и т.н. Това е най-естествената реакция към ситуацията от март 2020 г.

 

Но, нищо не трае вечно. И епидемиите и всички други бедствия, макар и в такъв сериозен мащаб в даден момент отминават. Някои нанасят повече материални щети, други повече психологически и емоционални, а трети причиняват цялостна икономическа и социална регресия на отделни или дори на всички сектори на живота. Ковид 19 е от последните. Към момента на писането на този материал, времетраенето на тази зараза все още е неизвестно, но е сигурно, че и тя ще има своя край. И тогава всички ние – като обикновени хора отново ще се завърнем към предишното  си ежедневие. Ще имаме нужда не само от свободното си движение, но от срещите си с приятели и близки, от работата си, а не по-малко и от това да  задоволяваме и духовните си потребности, от което сме били лишени за дълъг период.  Ще имаме тези потребности дори повече от времето преди пандемията. Това означава, че творците и институциите, които се грижат за духовността и културата би следвало да са готови и да ни предложат своите творчески програми със същата висока стойност от преди кризата.

 

Ако, обаче погледнем на нещата не само както всички хора, но и като музейни специалисти, ние би следвало да ги оценим и от позицията на нашия професионален дълг към обществото, към културното наследство и към нас самите, разбира се /ние издържаме себе си и семействата си именно чрез музейните си професии./  Затова, трябва да бъдем активни. Преди да е станало късно - се налага да предприемем правилните действия в правилния момент – тук и сега, като не става въпрос за задължителното дезинфикциране на залите и музейните помещения, за проветряването  и почистването на повърхностите и експонатите. Става дума за това да помислим добре и да решим как да минимализираме неприятните последиците от възможното дълготрайно затваряне на музеите и загубата на контакт с нашите публики.   

 

Какъв парадокс... През последните 30 години – цяло поколение музейни специалисти се борихме да убедим обществото и различните ни потенциални публики, че музеите на България наистина са едни от най-полезните публични институции. Че ползата им за обществото е голяма и в различни посоки, а потенциалът им се разраства постоянно. За наша радост, усилията ни се увенчаха с успех. Отбелязвам го, защото този процес беше дълъг и труден. Извършваше се от цялата ни гилдия в продължение на 3 десетилетия и вече започнаха да се усещат трайните положителни резултати. Музеите и публиките ни започнахме да се чувстваме като едно цяло. Поставихме  основите на така наречената „музейна култура“ в българското общество, започвайки с най-важната публика – децата. Факт е, че напреднахме професионално и в общуването с другите възрастови групи и дори с посетителите, които има специфични потребности.

 

За съжаление, обаче, още преди да сме се зарадвали пълноценно на успеха си, пандемията ни принуди да затворим вратите на музеите и да кажем на същата тази публиката, че макар и временно - можем и без нея. Или по-точно, че ще направим всичко възможно да оцеляваме и да се развиваме. Че ще продължаваме да подготвяме програмите си, с които ще я зарадваме, когато стане възможно отново да сме заедно, а също и, че винаги ще бъдем необходими и полезни защото работим за опазване на националното ни наследство/богатство.   

 

Идеята на този материал всъщност е в това - да си припомним, че по правилата на музейната/културна комуникация, всички институции от духовния спектър винаги следва да са обществено активни и да говорят за себе си. Дори и в криза или всъщност – най-много по време на криза. Тогава наистина е належащо да обясним на обществото какво ние - музеите правим, когато не работим за нашата публика и какво тя ще може да получи когато  кризата отмине.

 

Със сигурност, поддържането на кризисен диалог не е лесна задача. Той следва да се извършва много внимателно и с професионална вещина. Трябва да се действа бързо, защото ако се забави, много вероятно е скоро отново да се чуят гласове, че във времена на криза не бива да се харчат публични средства за музеи, защото не е належащо. Не бива да допуснем повторение на този сценарий, познат ни от преди 30 години, особено при реалната заплаха от дълбока световна икономическа криза, провокирана от пандемията.    

 

Разумният ход на гилдията ни е да поеме инициативата и да информира  обществеността. Да й припомни ролята на музеите, както и негативните последствия за всички, ако тези институции дълго време не могат да изпълняват своите функции пълноценно. Професионалният подход е в кризисен период музейната комуникация да започне превантивно отгоре надолу. Държавата и местната власт да стартират със своите послания, а ръководствата на музеите да продължат на регионално и местно ниво. Тази превантивна комуникация е особено необходима защото  в условия на страх за оцеляване - първо от болестта, а после и от последващата икономическа криза – при повечето хора веднага се включва защитният механизъм: всичко излишно  тук и сега – следва да бъде отместено на заден план, особено ако то изисква влагане на средства, които не покриват най-належащите нужди на обществото в този кризисен момент.

 

Ако сме активни още в началото на кризата, поне частично ще избегнем задълбочаване на негативите за дълго време. В тази връзка, най-резонно е   Министерството на културата достатъчно често да говори за трудностите на музеите, /също както и за проблемите на всички останали културни институции/, но и да коментира това, което те, въпреки кризата правят, за да съхранят един от най-ценните ресурси на нацията – културното наследство. А гилдията, чувствайки моралната подкрепа както от страна на държавата, така и от местната власт – да отправя своите конкретни послания към познатата и непозната своя публика, за да поддържа контакта си с нея жив. Ако не го направим - последствията в дългосрочен план биха били трайно негативни за самото наследство, за публиката, но най-вече за самите музейни институции. Има голяма опасност повечето музеи да се върнем на стартовата линия и да започнем отново да търсим своята публика, което ще ни върне назад поне с едно десетилетие.

 

Не можем да си го позволим. Затова трябва да се пренастроим и възможно най-пълноценно да поддържаме създадените връзки – поне дистанционно. Няма да е същото, но ще има ефект. Повече от музеите вече го правят. Те активно интервенират в социалните мрежи. Публикуват виртуални разходки, заснемат и частично публикуват своите предишни, настоящи или предстоящи изложби, активизират обратната си връзка с публиката, предлагат виртуални игри, анкети и т.н. При наличието на публика, която си стои вкъщи и търси смислени варианти за използване на свободното си време – музеите се възползват максимално от предоставения шанс. Това е подходящ момент и  за иновации, към които призова и Международният комитет на музеите.

 

Ето какво прави Националният политехнически музей. По традиция от преди, но с още по-голям интензитет във времето на пандемията, музеят публикува на Фейсбук профила си интересни свои експонати, придружени с още по-интересни описания и истории около тяхното създаване, използване и социален ефект във времето. Подготвя се и анкета, която ще проучи нагласите за следващите планирани изложби. Ще проучим очакванията на постоянните ни последователи относно това колко време след отминаване за пандемията биха посетили културна институция и в частност политехническия музей, ще очакваме и отговор на въпроса какви инициативи и специални програми биха им били интересни след края на затворените музейни врати и т.н. Най-вероятно ще можем да бъдем полезни и на дистанционния образователен процес – заедно с училищата и/или отделно от тях. Ще направим опит в тази посока, тъй като много учители вече търсят подобна помощ от нас. Ще използваме времето да подготвим нови образователни занятия – най-вече за децата от предучилищната възраст; ще напишем нови статии за изданията си; ще съберем подкрепящи данни и изобразителен материал към демострационната ни програма, за музейния ни дигитален кът, а също и за новия сайт на музея. Ще подготвим също нови дидактически материали/листове/игри и други помагала, с които да осъвременим и разнообразим тематичните ни занятия, работата в детските работилници и т.н. Най-вероятно ще успеем и да ги консултираме с публиката си – също он-лайн.

 

Извън това, което непосредствено касае публиката и е описано по-горе, има и още много други важни дейности, които музеите и в частност НПТМ ще извършат в периода без публика. Тези дейности също трябва да бъдат предварително или поне навреме обяснени на обществото по правилния начин, за да се избегне гореспоменатия възможен сценарий: музеите сега са безполезни и е по-добре да не работят въобще, за да се пести ресурс...  Става дума за фондовата работа, която е фундаментална и е гръбнакът на всеки музей. Тя не е видима за обществото, но без нея не може. Към настоящия момент фондовата работа в НПТМ включва: издирване на новопоявила се научна информация за движимите културни ценности /ДКЦ/ от фондовете на музея и включването й в научните паспорти; оформяне на множеството документи около движението на наличните ДКЦ; продължаващо вписване на данните за новопостъпилите ДКЦ в електронната система; преподреждане на хранилищата и още много други. Затворените за публика врати дават възможност и на реставратори да съсредоточат усилията си върху спешните, а също и върху планираните за консервация експонати.  

 

Всъщност, горното показва, че отново дойде времето да припомним на нашата публика какво се случва „Зад музейните сцени“, както много находчиво беше наречена някогашната изложба /1992 г./ на Републиканския научно-методически център по музеезнание, представена в Националния исторически музей. Зад музейните сцени остава така наречената непривлекателна, невидима или непрестижна работа на музейните специалисти, които не са директните комуникатори с обществото и с публиките. Но, тяхната работа е изключително важна и този факт също трябва да стане ясен за обществеността, дори и он лайн, защо не?!

 

Културното наследство и музеите са част от устойчивостта на всяка нация. Те, по презумция винаги са защитени от държавата, защото са част от ценностната й банка.  Но, музейните специалисти също сме длъжни да изпълним нашия професионален дълг, за да предотватим разрастване на проблемите в близко бъдеще. Не можем да си позволим нито да губим време, нито да притъпим творческия си потенциал в очакване на по-добри времена. Кризи винаги е имало. Настоящата е прецедент само за поколенията от последните 40 – 50 години.  Ако попитаме своите родители и близки, преживели Втората световна война – те биха казали, че сегашното положение  не може да се сравнява с някогашните хиляди убити, с глада, бомбите и срутващите се сгради. Обаче за тези от нас, които днес за първи път  преживяват сериозна криза, боят се за живота си заради болестта, изпадат в паника и депресия заради опасността от икономически срив, загуба на работа и социален статус - настоящата ситуация е изключително разтърсваща. За да я преодолеем са ни нужни най-вече кураж, бърз ум и практически действия, въпреки неизбежната социална изолация и останалите рестрикции, които не касаят интелекта и способността ни да раждаме нови идеи.

 

За музейната гилдия това означава да уползотворим времето си за всичко недовършено, да провокираме себе си в креативност, да не загубим и минута търсейки  работещи решения за запазване контакта с публиката. Добре е да проучим какво са правили наши чуждестранни колеги примерно при кризи, причинени от  терористични/военни действия или от природни катаклизми. Така бихме могли да почерпим опит и добри практики за ефективно справяне с последиците от тях. За жалост, примери за такива кризи през последната десетилетие има в изобилие на всички континенти. Наложително е да сме активни и професионално да следваме добрите практики, доказали ефективността си  в други държави.  

 

Ако пропуснем да превантираме кризата, дори и само вербално и/или чрез он-лайн комуникация с публиката – има опасност да повторим сценария от началото на 90-те  години на 20-ти век, когато в условията на друга криза /смяна на икономическия и политически модел на управление на държавата ни/ музеите трябваше да оцеляваме не само опазвайки  наследството без почти никакви ресурси, но създавайки едновременно с това и своята публика, което беше по-трудната задача.

 

Времената днес са други. Удивителната по своята експертност и мотивация днешна музейна гилдия на България има множество предимства. За хубаво или за лошо - в нея преобладават  представители на поколението, преживяло началото на прехода от 1989 г. Възрастта от 50 – 55 + години дава  сериозен житейски и професионален опит. Затова от тази гилдия се очаква да има най-правилната реакция в кризата.  Освен зрялото поколение, обаче във всеки музей вече работят и млади колеги. Затова – в тази ситуация, личният пример на опитните специалисти е от съществено значение. Активната и достойна тяхна професионална позиция е да подготвят по-младите специалисти и да ги научат какво представлява националното наследство, защо то е безспорна ценност, а също – какво би следвало да се прави в кризи, за да сме отговорни към него, към обществото, към професията и към самите нас.

 

20.03.2020