Техно: Поли, ти видя ли колко кибритени кутии пристигнаха като дарение в музея?
Поли: Да, това е личната колекция на доц. д-р арх. Боян Георгиев. Сбирката е изключително разнообразна и обхваща широка гама от теми, което я прави безкраен източник на информация. В нея има кибритени кутии с цветни илюстрации или снимки на известни забележителности, изгледи от различни градове, исторически личности, животни, растения, машини и какво ли още не.
Колекционирането на кибрити, кибритени кутии и кибритени етикети е завладяващо хоби, известно като филумения (на гръцки: phil – „обич“ и на латински: lumen – светлина).
Техно: А какво представлява кибритът? Как от една клечка може да се запали огън?
Поли: Най-общо казано в единия си край кибритените клечки са потопени в смес, която при висока температура, постигната чрез триене, се възпламенява. Кибритите са два основни вида: такива, които се запалват при триене във всякаква повърхност и, по-безопасният вариант – такива, които се запалват при триене само в определена грапава повърхност. Преди появата на кибрита хората палели огън по много трудни начини – търкали две дървени повърхности една в друга; чукали кремък за да се получи искра искра или се опитвали да хванат слънчевите лъчи през стъкло, за да получат пламък.
Изобретявaнето на кибрита всъщност е било доста революционно.
Техно: А скоро ли е изобретен кибритът, Поли?
Поли: Съвсем не. Може да се каже, че кибритените клечки са на около 1400 години. Първите писмени свидетелства за използването им са от 6 век в Китай, когато главичките на клечките са били от сяра. В началото това чудо било наречено роб, носещ светлина. През 13 век кибрит е продаван свободно на пазара в китайския град Ханджоу.
Техно: Разкажи ми повече. Какво се случило нататък през годините?
Поли: Доста векове след това, а именно в края на 18 век, френският химик Клод Бертоле получил вещество, което станало известно като бертолетова сол*.
Така в Европа се появили кибритените клечки – малки тресчици, намазани с бертолетова сол, които се запалвали при потапяне в разтвор с концентрирана сярна киселина. Пламвали на мига!
Техно: Сярна киселина ли? Това не е ли много опасно?
Поли: Ами да, доста!
Определено по-безопасен бил кибритът, изобретен от английския химик и аптекар Джон Уокър през 1826, при който „главичката” била съставена от антимонов сулфид (заменен по-късно със сяра), бертолетова сол и арабска гума.*
Тези клечки се възпламенявали само при триене върху грапава повърхност. Затова са се продавали със сгънато парченце шкурка, където да се търкат клечките. Така отпаднала необходимостта да се носи шишенце с опасната сярна киселина, което да запалва клечките, но пък при горенето на този кибрит се отделял серен диоксид – газ, който е токсичен. А и… клечките миришели страховито!…
Техно: Дълги опити за един кибрит!
Поли: Наистина. Но през 1830 година един млад 18-годишен френски химик – Шарл Сориа, направил добро откритие като изобретил фосфорните кибритени клечки, чиито главички се потапяли в смес на бертолетова сол, бял фосфор и лепило.
Всъщност фосфорът бил открит преди него, от немския алхимик Хениг Бранд, по много забавен и не по-малко… миризлив начин. Бранд бил обсебен от идеята да създаде злато и, воден от наивното схващане, че всичко жълто съдържало злато, през 1669 г. се снабдил с 1500 галона… урина!!!
Техно: Неееее! Сериозно ли?
Поли: Напълно!
Техно: И?
Поли: И започнал упорито да ги вари! Смятал, че когато дехидратира урината, ще получи злато. И въпреки че урината не произвела злато, усилията на Бранд не отишли на боклука. При един от опитите си той нагрял остатъка от изпарена урина с въглища и пясък, и когато го оставил на тъмно, видял, че свети! Така той открил фосфора. Първо го нарекъл „студен огън“, а после му дал името фосфор (от гръцки фосфорос – „светоносен“).
Техно: Уау. Винаги успяваш да ме шашнеш.
Поли: И така, да се върнем на младия французин Сориа, който използвал откритието на фосфора и с него подобрил кибрита. Неговите клечки, за разлика от предишните, не миришели отвратително, но били отровни заради белия фосфор. Освен това пламвали от търкане във всякаква повърхност, стига да е твърда. Ако си гледал каубойски филми, там честа сцена е героят да запали пурата си от клечка, възпламенена в тока на ботуша му.
След 25 години, през 1855 г., шведският химик Йохан Лундстрьом се сетил да замени белия фосфор с червен, който не се самозапалва и не е отровен, и така патентовал кибрита във вида, който практически се ползва и до днес, с някои подобрения.
Освен върху клечката, химикът нанасял малко от него върху шкурката, която щял да използва за търкане. Тези клечки лесно се възпламенявали след допир с грапавата повърхност и вече не били вредни за здравето. В края на 19 век вече били изобретени и кутийките с вградена отвън запалителна повърхност.
Техно: Благодаря ти отново, Поли! Другия път искам да ми разкажеш за кибрита в България.
……………………………………………………………………………………………….
*антимонов сулфид – химичен елемент
*бертолетова сол (калиев хлорат) – химическо съединение, което при контакт с фосфор се самозапалва
*арабска гума (гума арабика) – смола, произвеждана от сока, извличан от растението акация. Използва се като стабилизатор.
