Мадлен Янева – експерт „Връзки с обществеността“, НПТМ
„Кой път да поема оттук? – попита Алиса.
Зависи къде искаш да стигнеш – отговори Усмихващият се котарак.“
„Алиса в Страната на чудесата”, Луис Карол
От години мисията и ролята на музеите в полза на обществото са пределно ясни. Те са безспорните пазители на културното наследство, образователни центрове, атрактивни пространства, признати институции за обществен и междукултурен диалог. Ситуацията, наложена от COVID-19, не променя тяхното изначално предназначение, но в условията на настоящата пандемия е повече от необходимо те да се пренастроят така, че да функционират при непознати условия за неопределен период от време.
Всъщност, доста преди появата на предизвикателството „коронавирус“, музейната общност дискутира потребността от осъвременяване на музейните политики и практики, все по-активното взаимодействие с различните общности и гарантирането на равни права и достъп до културното наследство за всички. Проведеното през есента на 2019 г. Общо събрание на Международният съвет на музеите (ICOM) в Киото не се обедини около единно определение на понятието „музей“, но все пак маркира базисните репери, около които колегията да вземе отношение. Глобалната пандемия не даде възможност дебатът да се случи по познатия начин. Тя буквално „притисна до стената“ целия свят и принуди хората да преосмислят из основи своето всекидневие. Музеите не остават встрани от този процес. Въпросите, на които музейните специалисти търсят разрешение, са многобройни. Какви са новите пътища, по които музейните организации е нужно да поемат? Как да комуникират успешно със своите публики в днешните условия? Могат ли достатъчно бързо да преориентират своите политики и програми? По какви начини да достигнат до посетителите със специфични потребности и тези от социално изключените групи, с които и преди извънредните мерки, взаимоотношенията са недостатъчно динамични?
Въпросите са с „повишена трудност“ и авторът няма претенции, че би могъл да даде отговори. Текстът и ползвания символ # (познат като „хаштаг“) в заглавието са провокирани от историята на едно младо момиче – Мария Александрова. Тя е не само „първият млад човек с увреждания в България,който издържа престижния изпит на Кеймбридж по английски език“[1], но и застъпник за приобщаващо образование, човек, чиито глас е добре да се чуе от всички, които работят за равнопоставен достъп и повишаване на емпатията към хората с допълни потребности.
Обектът на настоящата публикация е кризата с COVID-19 да се разгледа не като тотална заплаха, а най-вече като шанс за трансформация в работата на музейните организации и повод за повишаване на тяхната социална роля. Предмет на анализ саобразователните програми и взаимоотношения на Националния политехнически музей (НПТМ) с децата и младежите със специални образователни потребности (СОП), специфични обучителни трудности (СОТ), рискови групи и ромски произход, преди и по време на пандемията, както и възможностите за работа с тях след отпадането на ограничителните мерки[2].
Принудителното затваряне на хората по домовете и наложената дистанция при общуването – освен безспорния негативен ефект – постигна и още нещо. И то е добро. Ограниченията накараха мнозина да се замислят малко повече за „различните“ и да „влезнат в обувките на другия“. Обществото, като цяло, е слабо запознато с ежедневните трудности пред които са изправени хората с различни физически увреждания и обстоятелството, че те де факто живеят в постоянна или частична изолация. Това е тяхното „нормално“. Ето защо Мария Александрова споделя: „Сега вие – онези, които може би се сблъсквате с подобни ограничения в излизането или събиранията за пръв път, можете да се поставите на наше място и заедно да променим нещата към по-добро, след като приключи всичко това!“[3] и продължава: „Ние сме най-добрите експерти по собствените си преживявания. Ако ни дадете възможността да разкажем историите си от първо лице, ще научите как да направите класните стаи, обществената среда и работните места по-достъпни за всички“.[4] Всеизвестно е, че основният принцип, залегнал в Конвенцията за правата на хората с увреждания е „Нищо за нас без нас“. Той достатъчно красноречиво подчертава, че всички политики насочени към конкретните бенефициенти, ако не са съгласувани с лицата към които са насочени, не водят до реални ползи. До колко са включени те в подготовката и създаването на музейни програми?
В анкета, направена през 2017 г. сред специалисти от 72 музея – различни по статут, обхват, профил и местонахождение – няколко въпроса засягат взаимоотношенията с тази целева група (Янева-Георгиева 2018, 329-348). Положителен фактор е обстоятелството, че 69.0% от запитаните смятат, че музеите са подходяща среда, която подпомага хората със специфични потребности за по-добрата им интеграция в обществото. Фактически, преобладаващата част от музейните сгради са адаптирани и достъпни за посещение от всички, но все още се отчита липсата на достатъчно алтернативни програми и активности, насочени към хората с увреждания. Според отговорите най-много разработени програми – 63.0% – са насочени към потребителите с физически затруднения, 30.4% за тези с ментални проблеми, 26.1% със зрителни потребности, а 4.3% към тези със слухови усложнения. Това са добри показатели, но доколко тези програми са разработени съвместно с представители на визираните таргети и/или със специалисти от специализираните звена на ресурсните организации, които ги представляват?
В действителност, 64.3% от музейните специалисти подготвят самостоятелно предложенията си, а 2.9% смятат, че не е необходимо да се допитват до компетентните в съответната област експерти или засегнатите групи. Все пак 32.9% от анкетираните приемат, че взаимодействието с ресурсните специалисти е от съществено значение за постигането на по-добри резултати. Такъв е и призивът на Мария: „наемете ни като консултанти по градоустройство; включете ни в училищни съвети; гласувайте за нас в парламента; позволете ни да бъдем телевизионни водещи – изобщо вижте потенциала в нас, а не ни възприемайте само като „жертви на обстоятелства“; организирайте изложби с наши произведения и най-вече – не странете от нас и покажете желание за приятелство!“[5]
Желанието за приятелство обаче е двустранен акт. Като бе посочено по-горе, музеите у нас предлагат различни възможности за включване на хората със специфични потребности. Факт е обаче, че част от организациите, които представят и работят пряко с тези групи, не приемат музеите като равностоен партньор или се включват спорадично в рамките на даден проект, след приключването на който взаимоотношенията прекъсват. Какви са причините? Въпросът е поставен на Научно-практическия форум за педагогически иновации с учители в начален етап и музейни специалисти (реализиран със съдействието на РУО – София-град през февруари и април 2019 г.), но уви, той не получи своя отговор.
Въпреки трудностите, през 2019 г. е осъществено пълноценно сътрудничеството с Районната организация на глухите – София и Образователен център за деца и младежи с увреден слух „Яника“. Парадоксално е, но именно COVID-19 наложи използването на жестомимичен превод, както при брифингите за разпространението на коронавируса у нас, така и в централните новинарски емисии, излъчвани от водещите телевизии в България. На първо четене е приет от Парламента и Закона за българския жестов език, като се очаква той да бъде приет през 2021 г.
При създаването на адаптирани програми за деца и ученици със СОП и СОТ, музейните експерти на НПТМ работят съвместно с ресурсни учители и консултанти-приобщаващо образование. Заедно със екипа на Център за социална рехабилитация и интеграция на лица с проблеми от аутистичния спектър (ЦСРИПАС) се подготвят специализирани занимания за сборна група деца и младежи. Те са проведени през август 2019 г. и обхващат теми из областите: физика, светлина, химия, музика и техника, сетива и текстилно печатане. След приключването на всяка работилница се прави обстоен анализ на преминалото обучение и нивото на възприемане. Постигнатите резултати от заниманията са определени като „много добри“ и ще бъдат надграждани в бъдеще.
Тъй като екипът на музея е убеден, че музейната среда предоставя реални възможности не само за подобряване на възможностите за общуване на децата и учениците с проблеми от аутистичния спектър, но и за обогатяването на тяхното образование и по-пълноценно включване в живота на обществото, НПТМ се присъедини към глобалната инициатива #GivingTuesday или #Щедрият вторник – 2020 г. Тя е посветена на дарителството и в нея могат да се включат различни обществени организации, частни компании, както и отделни личности, които да предоставят парични суми, хранителни продукти или услуги на нуждаещи се[6]. Нейното мотото е „Дари за кауза, която ти е на сърце“. Музеят избира и подкрепя каузата на Дневен център „ТАЦИТУС“. Центърът подпомага родителите и близките на деца с аутизъм и СОП да открият професионална грижа и съдействие.[7]
Политиките на НПТМ за социално приобщаване са ориентирани към различни изолирани общности. Специално внимание се обръща на децата и учениците от рискови групи и ромски произход. Музеят има натрупан значителен опит в това отношение. През 2019 г. най-ефикасна е работата с възпитаниците на три столични училища (75 ОУ „Тодор Каблешков“ – кв. „Факултета, 89 ОУ „Д-р Христо Стамболски“ – кв.“Дружба“ и 172 ОУ „Христо Ботев“ – кв. Гниляне), представители на тази таргет група. В три последователни дни на март, пред 135 деца и с тяхното пряко участие са проведени пилотните занимания по проекта „Вода и техника“.
В отзвук от успешните занимания и проявения интерес, ученици от същите училища посещават НПТМ в края на пролетта и по съвместен проект с Национално издателство „Аз-буки“ – „Училище в музея“[8]. Той има няколко основни цели и задачи: преодоляване загубата на мотивация и отпадането на ученици от училищната система; активна превенция – чрез повишаване на интереса към учене и ангажиране на родителите в този процес; навременно установяване на индивидуалните интереси и подпомагане при избор на професия; осигуряване на равен достъп до качествено образование, социализация и подобряване качеството на живот.[9] В следствие на посещенията в експозицията, децата, въвлечени в програмата, откриват съвсем различна от обичайната им среда. Много от тях са придружени от родителите си и преживяното в музейната експозиция се превръща в тема за разговор не само в училище, но и в семейството. Ефектът от него се мултиплицира допълнително сред другите деца и техните семейства и поражда желание за повече посещения в музея. Част от тях са предвидени за 2020 г., но наложената карантина стопира предначертаните инициативите.
Въпреки ограниченията, НПТМ продължава да поддържа не само партньорските си взаимоотношения с ресурсните организации, с които работи постоянно, но и да създава нови полезни връзки. През лятото на 2020 г., НПТМ развива ценно партньорство с Фондация „Визионер“ (подкрепяща младежи с нарушено зрение). Освен единствено да посещават експозицията, представителите на „Визионер“ предлагат и конкретни съвместни дейности, които предстоят да се реализират в близко бъдеще. През същия период се развиват и комуникационните отношения със Сдружението на творците с увреждания у нас, чиято мисия е да обучава и съдейства на творци с всякакъв вид увреждания в различни изкуства. Музеят ще съдейства за организирането на специални събития, изложби и други прояви, свързани с каузата на хората със специфични потребности на своя територия.
В моментите, когато съгласно заповедите на министъра на здравеопазването посещенията в музеите са забранени[10], единствените канали за взаимодействие с посетителите на НПТМ са уебсайта и Фейсбук страницата на музея. Именно чрез тях НПТМ изпраща своите послания още от началото на извънредните мерки. Почти всекидневно и без прекъсване там се споделя информация за различни експонати, видни личности, учени и дейци на науката и техниката. Виртуално са представени изложбите „В света на българските откриватели и изобретатели“, „Красотата на времето“, „40 години персонални компютри Прaвец“, „Техниката у дома през първата половина на ХХ век“ и др. Това обаче не може да компенсира естествената комуникация с публиките, още повече с тези, които имат специфични потребности. Публикуваните материали в ползваното уеб пространство не са специално приспособени за потребителите с дислексия и зрителни нарушения, а съответните видео-презентации не са придружени с жестомимичен превод. Липсват и адаптирани онлайн музейни програми, насочени към деца и ученици с различни затруднения.
В заключение, може да се обобщи, че НПТМ има натрупан положителен опит в работата си със социално изолирани общности преди избухването на пандемията. Музейните уредници притежават необходимите компетенции за работа с различни деца и младежи, включително и такива с поведенчески трудности, когнитивни затруднения, дислексия, аутизъм и други специфични потребности, като двама от тях притежават педагогическа правоспособност. Първият е „Педагог по инженерни дисциплини“ с допълнителна квалификация „Педагогика и специална дидактика за ученици със СОП“, а вторият е магистър „Предучилищна педагогика“, преминал и курс на обучение “Обслужване на клиенти със специфични потребности в музеите“. Тези специалисти оказват необходимото теоретико-методическо съдействие при професионалното изготвяне на всички образователни програми и особено при подготовката на специфичните програми за младежи и деца със СОП.
Въпреки трудностите, по време на пандемията са запазени както старите партньорски взаимоотношения, така и са създадени нови връзки с други ресурсни организации и планувани бъдещи дейности. Независимо от това, няма как да не се отбележи, че пандемичната ситуация изправи екипа пред редица предизвикателства, които все още не намират своето бързо решение. Необходимо е да бъдат предприети бързи действия за преодоляването на празнините в социалните мрежи и онлайн предложенията към младежите със СОП. Кризата с COVID-19 практически ни показа, че въпреки волята и желанието да възприемаме света през очите на другите, нямаме готовността да предложим равностоен продукт за всички. Определено това налага нови отговорности, трансформация на действащите политики и на приоритетите. Процесът на промяна е сложен, изисква време и допълнителен ресурс, но ще си струва всяко положено усилие. Нека приемем вируса не като бедствие, а като катализатор за промяна.
„Кой път да поема оттук? – попита Алиса – Зависи къде искаш да стигнеш – отговори Усмихващият се котарак“. Къде музеите искат да стигнат…?
Литература:
- Макинтайър, Кристинл. Депонио, Памела. Идентифициране и подкрепа та деца със специфични обучителни трудности.Поглед отвъд етикета,или как да оценим детето в неговата цялост. Изток-Запад, София,2015 г. стр.13. ISBN 978-619-152-699-4
- Янева-Георгиева, Мадлен.Актуални проблеми при комуникацията с музейните публики. Сб. Културната памет във времето и пространството.УИ Св.Климент Охридски, София, 2018 г. стр. 329-348. ISBN 978-954-07-4426-1
[1] Хоук,Анджела. Всички права за всяко дете: Мария Александрова, български застъпник за приобщаващо образование. Как една ученичка промени правилата на престижен изпит.//Unicef за всяко дете. [онлайн].
[2] Необходимо е да се уточни, че термитите СОП и СОТ не се използват синонимно. Със СОТ се идентифицират децата, които проявяват „несъответствия в различните способности за учене и демонстрират зони на голяма компетентност паралелно със сфери, в които изпитват значителни трудности“ (Макинтайр, К.Депонио, П.2015,13). Най-често тук попадат затруднения като дислексия, диспракция, разстройства с дефицит на вниманието, хиперактивност, синдром на Аспергер, специфични езикови нарушения, затруднения в моторния контрол и възприятията, депресия и тревожност. В българската нормативна уредба тези деца са идентифицирани, като деца и ученици със СОП. Освен другите разлики, децата и учениците със СОТ се обучават интегрирано в учебните заведения и на практика могат да бъдат открити във всяка една група или паралелка, ето защо разпознаването и разбирането на симптомите е важно условие за всички, които имат отношение към дейностите предназначени за деца и ученици. (б.а.)
[3] Александрова, Мария. Как трябва да изглежда светът след COVID-19 за хората с #РазличниСпособности (увреждания)? От Мария. Младежите, COVID-19 и влиянието на пандемията върху психичното здраве.//Unicef за всяко дете. [онлайн]
[4] Пак там
[5] Пак там
[6] Фондация BCause [онлайн]
[7]Дневен център ТАЦИТУС. [онлайн]
[8]Аз-буки.[онлайн].
[9] Пак там
[10] Статията е писана в края 2020 г. и е публикувана в сборник „Национална среща Добри практики 2021: съвременни тенденции и проблеми в дейността на българските музеи и художествени галерии“, издание на Регионален археологически музей Пловдив, ISBN – 978-954-347-099-0.(б.а.)
Интернет източници:
- Аз-буки. [онлайн].
- Александрова, Мария. Как трябва да изглежда светът след COVID-19 за хората с #РазличниСпособности (увреждания)? От Мария.Младежите, COVID-19 и влиянието на пандемията върху психичното здраве.//Unicef за всяко дете. [онлайн]
- Дневен център ТАЦИТУС. [онлайн]
- Фондация BCause. [онлайн].
- Хоук, Анджела. Всички права за всяко дете: Мария Александрова, български застъпник за приобщаващо образование. Как една ученичка промени правилата на престижен изпит.//Unicef за всяко дете. [онлайн].
