Венцислава Крумова
Регионален исторически музей – Перник
През 2021 година се навършиха 130 години от създаването на Държавни Мини /ДМ/ „Перник“. „Баба Мина“, както я наричат перничани, безспорно е един от най-ключовите обекти, елемент от националната сигурност на страната, изиграл ключова роля в индустриализацията на България през ХХ век. Началото на въгледобивната индустрия в края на XIX век предопределя развитието на селището Перник и региона за целия ХХ век и е водещ фактор и в настоящия период на деиндустриализация. През ХХ век, селището Перник се развива като класическо индустриално средище и придобива всички характеристики на европейските индустриални центрове. Материалното и духовно наследство от минната индустрия, социализирано и частично съхранено в градската среда и във фондовете на Регионален исторически музей – Перник, трудно се възприема като културно наследство и на този етап не е предмет на задълбочени научни изследвания. Индустриалната археология се възприема като непопулярна дисциплина и практическа ревитализация на промишления сграден фонд към този момент не се извършва. Липсата на ясна, конкретна и целенасочена политика към опазването и представянето на индустриалното наследство като културно наследство отваря врати за крайни деструктивни процеси, следствие на които голяма част от емблематичните сгради за индустриалния център са разрушени, а други са в процес на разрушаване. Промяната на собствеността от държавна в частна, без условия по опазване на индустриалната архитектура и/или елементи от нея, също предполага заличаване на материално наследство. Липсата на политика и алгоритъм за развитие на нефункциониращи промишлени обекти, тяхната ревитализация, реставрация, адаптация и социализация, особено, когато тези обекти са в градска среда е проблем, който може да доведе до фактическата им загуба и заличаване, не само за локалното, но и за националното индустриално наследство*. Индустриалната епоха занапред подлежи на задълбочена научна оценка и в това качество остава открит въпросът за необходимостта от съхранение на елементи от промишления сграден фонд и експонирането му в музейна или градска среда, включително със запазването и експонирането на характерните за индустриалните центрове улични мебели.
Във фондовете на Регионален исторически музей – Перник се съхраняват движими културни ценности /ДКЦ/, свързани с дейността на ДМ „Перник“ от създаването им до първите години на XXI век. През годините, постъпленията са следвали духа на съответната епоха, респективно голяма част от регистрираните ДКЦ се съотнасят към събитие или дадена личност, която пряко или косвено има отношение към дейността на мините. Безспорно, акцентът до 90-те години на ХХ век по отношение на събирателската, експозиционната и научната дейност е предимно идеологически, съобразен с директивите на социалистическата държава.
*ЗКН, чл. 12; чл.17 ал. 2 т.1; ЗЗРК, чл. 2а
Мотото на постоянната експозиция (снета и нефункционираща след 1989 г.), в частта „Нова и най-нова история“, е подчинено на темата „Георги Димитров и борбите на пернишките рудничари“ в контекста на „развитието на капитализма и революционното движение“ през първата половина на ХХ век. Тази тема, мото на постоянната музейна експозиция, получава мащабно развитие в реализацията на меганационален проект, посветен на 100 годишнината от рождението на Георги Димитров през 1982 година. Във връзка с честванията се изработва, утвърждава и реализира нов градоустройствен план, който променя изцяло централното градско пространство, поставяйки в центъра въгледобивната индустрия, но с идеологически акцент, заключен в изграждането на Мемориален комплекс „Георги Димитров и борбите на пернишките рудничари“. Комплексът включва два основни елемента: паметник на Георги Димитров и мемориал на миньорския труд. След 10 ноември 1989 година мемориалният комплекс спира да функционира: паметникът на Г. Димитров е демонтиран и преместен в територията на Западния парк в града, а мемориалът, затворен за посетители, и до днес не намира опции – политически и/или обществени за своята ревитализация.
Макар, на пръв поглед темата „Георги Димитров и борбите на пернишките рудничари“ да е доминираща, водеща е ролята на въгледобивната индустрия за индустриализацията на страната. Тази роля намира признание няколко години по-късно с откриването на „Музей по минно дело“ (1986 г.). За целта се извършват съответните минно-строителни дейности в съществуващите изработки на първия подземен рудник – „Водоотливна галерия“ (по-късно „Старите рудници“, а след 09.09.1944 г. рудник „Темелко Ненков“)[1]. Идеята за изграждане на музейна експозиция в част от подземните минни изработки възниква през 70-те години на ХХ век[2]. В научния архив на РИМ – Перник са съхранени доклади от командировка в Унгария на техника Димитър Георгиев, от които става ясно, че Градски комитет на БКП – Перник, Дирекция „Културно историческо наследство“ – респективно – Окръжен исторически музей – Перник, както и ръководството на Стопански минно енергиен комбинат /СМЕК/ „Г. Димитров“ извършват проучвания и подготвят предпроектна документация относно изграждане на обект /по аналогия в други социалистически страни/, който да представя развитието на минното дело в България. Първоначалната идея предвижда обектът да бъде завършен през 1981 г. във връзка с 1300 годишнината от създаването на българската държава, 100 годишнината от рождението на Г. Димитров и 90 годишнината от създаването на държавните мини[3]. Изграждането на обекта обхваща периода от 1980 до 1986 година[4]. Решенията и проектосметната документация показват абсолютно единомислие по отношение на идеята от необходимостта, целесъобразността и изпълнението на проекта. Практическата му реализация в различните фази, реконструирана през запазените документи, показва точно обратното – заинтересованите институции рядко комуникират по между си и между тях тече скрито съревнование и претенция за доминация и собственост…
Инвеститор на обекта е Министерство на енергетиката, а заданието е на Стопански минно енергиен комбинат „Георги Димитров“ (СМЕК „Г. Димитров“)[5]. Към генералната сметка е приложен Протокол № 137 от заседание на Експертен технико-икономически съвет (ЕТИС) при Министерство на енергетиката, проведено на 16.05.1978 г., който разглежда предпроектно проучване на обекта, изготвено от МНИПКИ „МИНПРОЕКТ“. Съгласно констатациите в Протокола става ясно, че „НАЦИОНАЛНИЯТ музей по минно дело в град Перник ще отразява историческото развитие на минното дело в България и град Перник, революционните борби на челния отряд на работническата класа – миньорите и приноса им в изграждането на социалистическото общество“[6]. От запазената документация не става ясно, кога и защо отпада идеята за национален музей, а се реализира „музей по минно дело“. Разработени са три варианта на изграждане на подземен минен музей, като и трите варианта са заключени в периметъра на бившия подземен рудник „Т. Ненков“ и сградата на Минна дирекция[7] – обекти, разположени в идеалния център на града и запазени като маркери в действащите градоустройствени планове . Предпроектното проучване е прието с малки бележки, като изрично „не се препоръчва подземна връзка между Минната дирекция и подземната част на музея“[8]. Протоколът е одобрен от първия зам.министър на енергетиката В. Занчев[9]. Предпроектното предложение се разглежда на местно ниво и се обсъждат предложените три варианта. В Становище на Дирекция „Културно-историческо наследстно“ /„КИН“/ – Перник относно „Технико икономически указания /ТИУ/ за музей по минно дело – град Перник“ на тогавашния директор Климент Воденичаров от 09.01.1980 г. се посочва, че по-целесъобразно е приемането на втория предложен вариант[10], а именно подземната част на музея да се изгради в целиците на главна извозна и главна пътеходна галерия на рудник „Темелко Ненков“ и към нея да се експонира картинна галерия в сградата на бившата ремонтна работилница към рудника[11]. Становището съдържа 21 точки, в които Климент Воденичаров подробно излага мотиви относно приетия вариант и прави предложения за неговата оптимизация. В мотивите много ясно личи липсата на комуникация между пряко заинтересованите субекти по реализацията на проекта. В точка 2, Кл. Воденичаров заявява: „Предложените ТИУ са в разрез с изграждането на музейната мрежа в града и окръга. В непосредствена близост до бившия рудник „Т. Ненков“ се намира Окръжният исторически музей. В структурата му – и сега и за в бъдеще ще има отдел „История на капитализма и работническото революционно движение“, където борбите на пернишките миньори намират достойно място и не е необходимо това да се повтаря другаде. Освен това, на 50-60 м. от входа на посочения рудник ще се изгради Окръжна художествена галерия, в чиито експозиции ще намерят място художествени творби, отразяващи революционните борби на пернишкия пролетариат.“[12] В точка 3 се (добавя: „Съгласно утвърдената структура на музеите от Комитета за култура, обекта предмет на настоящето ТИУ, ще следва да се третира като отдел на Окръжния исторически музей, а не като самостоятелен музей, повтарящ теми развити в съседния музей“[13]. Воденичаров е изключително точен и на пръв поглед краен, не само по отношение на административните пропуски на ТИУ (технико икономически указания). Отразеният, според него цялостен тематико-експозиционен план „трябва да бъде дело на авторски колектив, включващ: музейни специалисти, минни специалисти и художник оформител“, каквато е практиката в изграждането на музейни експозиции и каквито са методическите указания на Комитета за култура (т.9). „Предвид на това, че минният отдел (предмет на ТИУ) има чисто технически характер, показващ развитието на минното дело в Пернишкия каменовъглен басейн, едва ли е необходимо да се показват бюстове на политически личности, герои на труда и други“ (т.11)[14]. В същия документ, Воденичаров предлага и създаването на комисия по събирателска и проучвателска работа при СМЕК „Г. Димитров“ – Перник, която да започне незабавно издирване и събиране на експонати за бъдещата експозиция (точка 20).
Със Заповед № 44 от 29.01.1981 г. на Директора на СМЕК „Георги Димитров“– Перник, инж. Стоимен Стоименов (популярен и запомнен сред пернишката общественост и работещите в комбината като Чочо Стоименов (01.01.1930-15.12.2018 г.) се създава работна група, която да организира издирвателска и събирателска дейност за набавяне на необходимите експонати за музея. Работната група е в състав: председател Драган Андреев и членове: Александър Димитров, Димитър Йонев, инж. Ангел Крумов, инж. Георги Цветков, инж. Георги Антов, инж. Нестор Витанов, инж. Георги Цонев, инж. Асен Косев, инж. Бойко Стойнев, Невена Гелина, Георги Борисов, Михаил Миладинов, Георги Тодоров и Александър Наполеонов[15]. Прави впечатление, че в работната група са ангажирани само специалисти от СМЕК „Г. Димитров“. Работният проект на МНИПКИ „МИНПРОЕКТ“ е изготвен по цени и нормативи от 1980 г. и е подписан през декември 1981 г. от инж. Д. Гетов (гл. проектант), инж. Ст. Стоянов (н-к отдел), инж. Н. Пандов (н-к отдел КТК) и инж. М. Велев (директор)[16].
През 80-те години на ХХ век в Окръжен исторически музей – Перник, който структурно към този момент е част от Дирекция „Културно историческо наследство“ (КИН), се създава „Минен отдел“, в който работят двама уредници. Интересен е фактът, че отделът е „изнесен“, т.е. канцелариите на отдела се намират и функционират в сградата на Градски народен съвет. В запазената проектна документация, музейните специалисти са ангажирани в разработването на тематико-експозиционния план и извършването на проектантски и изпълнителни дейности по художествено-пространственото оформление единствено и само на съпътстващата музейната експозиция в залата на Минна Дирекция[17]. Пряко ангажирани са Красимира Увакова и Евгения Владимирова – уредници в отделите „РКРД“ и „Социалистическо строителство“ („Нова и най-нова история на България“)[18].
Акцентът върху 100 годишнината от рождението на Георги Димитров през 1982 г. измества на заден план изграждането на подземната част на музея по минно дело. Причините, поради които обектът не е завършен в първоначалния срок не са известни. Дейността по неговото завършване се ускорява няколко години по-късно – във връзка с 95 годишнината от създаването на Мината и 105 годишнината от рождението на Г. Димитров. Със Заповед № 458 от 29.08.1985 г. на Директора на СМЕК „Г. Димитров“ инж. Стоимен Стоименов се създава нова работна група, която да активизира и организира отново издирвателска и събирателска дейност за набавяне на необходимите експонати за обекта. Работната група е в състав: инж. Йото Йонев – ръководител, инж. Ангел Крумов – зам. ръководител, и членове: инж. Бойко Стойнев, инж. Стоян Васев, инж. Димитър Киков, инж. Радко Колев, инж. Нестор Витанов, тех. Евтим Миланов и Дана Митова[19]. Инж. Ангел Крумов прилага допълнителни списъци на машини, съоръжения, уреди, апаратури, пособия, инструменти, предмети и вещи които се предвиждат за експонати в музея по минно дело. Обобщеният списък съдържа 152 елемента, които да бъдат разположени в експозиционните камери[20]. Съгласно генералната сметка за стойността на подземната част на обекта, общата сметна инвестиция възлиза на 795 494 лева, а инвеститорът СМЕК „Г. Димитров“ изпълнява заданието „по стопански начин“[21].
Подземният музей официално отваря врати през 1986 година. Идейният проект цели в автентична среда /автентични минни изработки/, да представи развитието на техниката във въгледобива, а темата да се доразвие с акцент върху човешкия фактор, представен в музейна експозиция, в една от залите на сградата на Минна Дирекция. Реализацията на проекта, /различна от предвидените варианти в предпроектното предложение/ остава в структурите на СМЕК „Г. Димитров“, който обезпечава не само поддръжката, но и музейното обслужване на обекта. Противно на възраженията на Климент Воденичаров, до настъпването на промените през 1989 г., минният музей функционира като самостоятелна единица извън установената музейна мрежа в окръга. Настъпилите промени след 1989 година предопределят и бъдещето на обекта. Подземният музей спира да функционира и се преразпределя в активите на новосформирани дружества, претендиращи за наследството на СМЕК „Георги Димитров“, респективно Държавни Мини „Перник“. През 2005 година, музейната сбирка в сградата на Минна Дирекция, както и самата сграда на Дирекцията са продадени и собствеността от държавна се променя в частна. Минните галерии, в които е експонирана техниката, използвана в дейността на мините остават в активите на „Мини Перник ЕАД“ в ликвидация. С Решение на Общински съвет – Перник от 2008 година, музейните галерии са откупени от Община Перник по експертна оценка на лицензиран оценител на стойност от 91 348 лева без ДДС. Подземният музей е ремонтиран от служители на „Въглища Перник“ ООД (бивш рудник „Маршал Толбухин“ – „Бела вода“) и прехвърлен за стопанисване на общинската структура „Културно-информационен център“ /КИЦ/. КИЦ функционира до 2014 г., когато с Решение на Общински съвет – Перник е закрит. На основание последвало Решение на Общински съвет – Перник на 10.07.2014 г. се сключва Договор № 27 между Община Перник и Регионален исторически музей – Перник, с който Общината предоставя на музея обект „Подземен музей по минно дело“ за стопанисване и управление.
„Минният музей“ е класически пример за индустриален обект, представящ елементи от индустриалното културно наследство, вписано в идеална градска среда. Музеят е отворен целогодишно и печели все по-широка публика провокирана от различни подбуди: сантименталност, научен интерес, любопитство, страх…и пр. Преобразуването на минните галерии в експозиционни камери е видима, реална част от материалното наследство на „Баба Мина“. Практически, във второто десетилетие на ХХІ век „Подземен музей по минно дело“ се обособява като единствения обект в национален мащаб, който представя трайните минни изработки с техниката, която е функционирала в цялостното развитие на подземния добив на въглища в България. Към днешна дата в Министерство на енергетиката са регистриани три обекта, които все още се категоризират по отношение на вредни руднични газове и най-вече газ метан (СН4). Един от тези обекти е „Подземен музей по минно дело“ и е въпрос на време да остане единственият обект в България, подлежащ на категоризиця за вредни руднични газове по Наредба В-01…
И ако Минният музей може да се посети, види и да се усети като дух и атмосфера, то не така стои въпросът с разрушените индустриални сгради и обекти, част от дейността на Мината, които вече са само спомен за по-старото поколение местни жители, и предмет на възпоменание във временните изложби на музея.
В инвентарните книги на Регионален исторически музей – Перник под номер 986 е регистрирана движима културна ценност със следното описание: „ макет на завод „Машиностроител“ преди строежа му“[22]. Макетът е регистриран през 1969 година. Данни за приносителя и битуването му преди постъпването в музея не са отразени. Историческа справка към фондовата единица не е налична. Движимата културна ценност е представяна в рубриката на РИМ – Перник „Един експонат – една изложба“ *, във временни изложби на музея, музейни рекламни и други материали. Сградата, чийто макет е регистриран във фондовете на музея е част от важните обекти за Държавни Мини „Перник“ и е представена в един от официалните албуми на институцията, издадени през 20-те години на ХХ век*. Битуването и, като архитектурен обект е запечатано в първата снимка от албума с инвентарен № 3027[23]. Сградата е част от помещенията, ползвани в хода на разширяването на дейността на машинна, впоследствие машинно-електрическа служба в структурата на Мината. Към днешна дата сградата не съществува. Не съществуват и сградите на машиностроителен завод „Струма“, разрушени през 2016 г., като на тяхно място сега се строят нови жилищни сгради и функционират паркинг и магазин на голяма търговска верига… Съдбата на сградния фонд на ТЕЦ – Перник е аналогична – цялата архитектура, включително охладителната кула са разрушени, а теренът върху който се разполагат до 2013 година очаква новата си визия и предназначение…
Унищожената индустриална архитектура – предмет на творческо разрушение[24] или продукт на деиндустриализация, без осъзната политика – насочена към запазване на елементи от индустралното наследство като културно наследство, оставя невидими за съвременния човек фундаментални обекти на индустриалната епоха, към която безспорно имаме някакъв принос – на местно и на национално ниво…
[1] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-2853 97
[2] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-2853 74
[3] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-2853 88
[4] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-2853 97 – писмо №1697 от 04.06.1980 г. на СМЕК „Г. Димитров“-Перник до МНИПКИ „МИНПРОЕКТ“ и Възлагателно писмо № 33.02.1040 на Министерство на енергетиката до МНИПКИ „МИНПРОЕКТ“, 1981 г.
[5] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-285374 – МНИПКИ „МИНПРОЕКТ“, генерална сметка, фаза ТИУ
[6] Пак там
[7] Пак там
[8] Пак там
[9] Пак там
[10] РИМ – Перник, НА-РД-04 №771
[11] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-285374
[12] РИМ – Перник, НА-РД-04 №771
[13] Пак там
[14] Пак там
[15] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-2853 88
[16] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-2853 97, „МИНПРОЕКТ“, Работен проект със сметна документация – частичен
[17] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-2853 94
[18] Пак там
[19] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-285376
[20] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-285385
[21] РИМ – Перник, НА-КПД-01-05-285373
*Подземието на „Бела вода“ , последният функциониращ подземен рудник на територията на пернишкия каменовъглен басейн. То е част от концесията на „Въглища Перник“ ООД и е закрито през 2009 г.
[22] НИБ, осн. ф. Инв.№ 986
*автор на инициативата за РИМ – Перник е Емилия Велинова
*в РИМ – Перник се съхраняват два официални албума на ДМ „Перник“
[23] РИМ – Перник, НИБ осн. ф. 3027
[24] Шумпетер, Йозеф Алоиз, „Капитализъм, социализъм и демокрация“
